Категория: Несъзнаваното

Свикнали сме да живеем със случилото се в миналото, спомените от което ни носят много тъга – и с очакванията за това, което ше се случи в бъдещето – изпълнени с толкова много тревога… А какво, ако всичко се случва само тук и сега, и няма нито минало, нито бъдеще, нито страх и тъга, нито тревога… Когато всичко е сега, всичко може де е точно по начина, по който искаме да се случи; линията на времето не съществува и ние вече не се придвижваме – наранени, с уморен ход все така от крайното минало към крайното бъдеще, а просто с м е в безкрайното и вечното – и просто сме безкрайното и вечното…

Слушайте тази медитация в тишина и спокойствие, само с добри стереослушалки, рано сутрин или вечер – и нека тя бъде отправната ви точка към един свят, освободен от вътрешно напрежение, от страхове и от илюзии… Към един свят с малко неща и с много пространство, в който отново можем да се научим да дишаме…

Новата аудиопрограма от автора на “Планетата на щастието” Любомир Розенщайн със специални указания как да използвате своето вътрешно кино, за да излекувате миналото от неприятни спомени, да освободите от тревоги бъдещето си и да направите живота си по-добър сега можете да поръчате онлайн от тази страница!

Новата аудиопрограма от автора на „Планетата на щастието“ Любомир Розенщайн със специални указания как да използвате своето вътрешно кино, за да излекувате миналото от неприятни спомени, да освободите от тревоги бъдещето си и да направите живота си по-добър сега можете да поръчате онлайн от тази страница!

За програмата „Вътрешното кино: лекуване на миналото, лекуване на бъдещето“:

Иве Лина
Аудио програмата е просто великолепна, внася успокоението и релакса, толкова необходими ни в този напрегнат свят и забързаното ни ежедневие. Благодаря много на автора и разбира се на себе си, че направих правилния избор с покупката на тази книга.

Тази програма беше разпратена като специален подарък от автора за участниците в предварителното записване за „Планетата на щастието“, преди официалното представяне на книгата.

Киното беше, поне през 20-ти век, едно особено място: човек си купуваше билет и попадаше в едно затворено пространство, обградено от действителността отвън, затъмнено – за да влезе за час-два в една друга действителност и в нея да преживее себе си като че ли в един съвсем друг живот, не този от всекидневието, не този, с който е свикнал. Белият екран се превръщаше в огледало, върху което можеш да откриеш непознати части от теб самия, докато, сам без да разбираш защо, се смееш, или плачеш, или сърцето ти бие с героите от лентата…

Натрупаните някъде в главата ни прашясали филми от миналото са проблем. Хубавите – защото често не знаем вече къде са в огромната купчина, не можем да ги намерим и не знаем как да си ги пускаме, когато имаме нужда от тях. Лошите – защото имат тази особеност, че изскачат внезапно неповикани отново и отново и развалят настроението ни…живота ни… в неподходящ момент…Единственият начин да не се оставяме на случайните вълни на вътрешното си кино е да сложим в ред филмотеката… от спомени, случки, казани думи, видяни неща, преживени събития, шумове, звуци, записани в миналото усещания, години, месеци, дни, часове…

Любомир Розенщайн в Подреждане на вътрешното кино

В това пътешествие можеш да се върнеш към киното от това време и с изненада да откриеш сред героите от лентата себе си… и може би да научиш от старите ленти и една неочаквана среща неща, които ще ти помагат да продължаваш напред…

Времетраене – около 40 мин. Използвайте слушалки и бъдете с програмите на Радио за личностно развитие ChangeWire само когато в това време нищо няма да ви безпокои, най-добре сутрин рано или вечер преди заспиване.

Опитай следното: представи си, че пишеш сценария малко напред, не много, просто в близките месеци… Всички главни герои един по един изчезват, отпадат от играта, изгубват се завинаги. Смърт, заминаване,раздели – това е човешкото всекидневие. На сцената оставаш само ти – ще свърши ли представлението? Не. Кой е главното действащо лице? Може да цари абсолютна тъмнина, но ти още си там. И всичко продължава.

Любомир Розенщайн в Подреждане на вътрешното кино

Болестта може да бъде оприличена на планинска река. Нагазил в нея, още не знаеш какво те очаква. Дали камъните, които ще използваш за брод са стабилни и няма да те подведат. Дали течението не е прекалено бързо там, където възнамеряваш да стъпиш – и дали ще успееш да се задържиш, без водата да те събори, да те понесе. Дали не е прекалено дълбоко след следващата стъпка – повече от това, на което ще можеш да устоиш. Дали отсрещният бряг, който понякога въобще не се вижда, е достижим. И дали няма да е невъзможно стръмно и скалисто изкатерването до сушата от другата страна.

Ние си мислим, че знаем пътя си и че избираме пътеките, докато не ги пресече една такава река – която не ти оставя избор, освен да се опиташ да я преодолееш. С всичко, което носиш в себе си – с всичко, което си научил по пътя досега за преодоляването на препятствия. За оцеляването. За преминаването от другата страна.

Невинаги има мостове. Невинаги има брод. Някой път ще трябва да го търсиш надалеч от пътеката си, докато не откриеш, че твърде много си се отдалечил. Някой път ще има мъгла или ще бъде тъмно и препятствието ще става дваж по-застрашително за невиждащите ти очи и за разлюляната от шумовете на потока фантазия. Защото вътре в себе си носим също един такъв поток – едно такова препятствие. И то може да пречи дори повече от бързите води на реката.

Болестта не може да означава отпускане по течението – ние и без това го правим ден след ден, а изисква пълна концентрация да се противопоставиш на това течение. На течението вън и на течението в себе си. Да се лекуваш означава да си напълно фокусиран в целта да пресечеш реката. Да бъдеш внимателен. Да си готов да поемеш изпитанието на всяка следваща стъпка, която може да те преведе по-близо и по-близо до отсрещния бряг. Да си готов да приемеш всяка малка помощ, която може да се окаже спасителна. Да направиш всичко за да стигнеш там, където трябва – без да забравяш, че невинаги е по нашите сили да определяме къде трябва да стигнем. Колкото и сили да вложим в това.

Пресичането на една планинска река е изпитание. Изпитание е да не загубиш равновесие. Особено когато дори на сушата не си се чувствал достатъчно стабилно. Изпитание е да напредваш с помощта на опори, на които сякаш не можеш да се опреш. Изпитание е да не знаеш дали ще успееш, защото никога не са те научили.

Изпитание е да си сам сред бурната вода, която реве и обръща камъни. В студа на потока, който те обгръща и се опитва да те отнесе. Как въобще да се задържиш, толкова самичък и един, ако на помощ не идваше твоят вътрешен лечител…

– – –

„Вътрешният лечител“ е серия от аудиопрограми с хипноза – или релаксация – или водена медитация (термините нямат значение)- за активиране на вътрешните лечебни сили на организма. АКО СЕ НАМИРАТЕ В СЪСТОЯНИЕ НА ЗАБОЛЯВАНЕ, НЕ ПРЕКЪСВАЙТЕ ПРЕДПИСАНИЯ КУРС НА ЛЕЧЕНИЕ, докато слушате програмите. Редовното им слушане обаче може да подпомогне лечебния процес. Също така те могат да бъдат полезни за хора, които в момента нямат още изявени болестни симптоми, но носят в себе си конфликти и напрежение, които в бъдеще биха се изявили в заболяване, ако бъдат пренебрегвани и занапред. Слушайте програмите тихо – рано сутрин или вечер преди заспиване, само със слушалки, когато около вас е напълно тихо и спокойно. Ако заспите по време на програмата също е добре – несъзнаваното продължава работата си – процесът на лечение продължава – и в състоянието на заспиване.

Записът е направен в студио Л енд П Рекърдс София на 19 и 20 август 2009.
Музикален редактор: Марина Великова
Звукорежисьор: Лили Тончева
Времетраене 30 минути
Вътрешният лечител 2 – Една програма на Любомир Розенщайн,© Радио ChangeWire 2009

Поезията като всяка хипноза е заразна. Уж това са все същите думи, които използваме всеки ден, а подредени по този начин, те изведнъж ни отнасят някъде много далеч от всекидневието… Някъде много навътре… Много дълбоко…

И може да не е в преживяване, същото като онова, което е накарало поета да подреди думите си – защото всяко човешко преживяване е неповторимо – но със сигурност е дълбоко в преживяване, което инак сега не би се случило. И тази възможност – да надзърнеш отвъд границите на всекидневните си мисловни модели, отвъд мозъчните си навици, отвъд рутината на ставащото и повтарящото се автоматично в теб – прави поезията примамваща и хипнотична.

Поезията е авантюра за избраници. Тя изисква най-напред свободата да можеш да й се отдадеш. Дори в късите минути на едно стихотворение – да се оставиш да бъдеш воден вместо да се опитваш да мислиш и анализираш. И още – свободата на потока между думите и емоциите, директното предаване на звученето на думите – не просто на повърхностния смисъл на думите – на несъзнаваното: там, където заедно с всяка дума се пазят и чакат да бъдат извикани и образът, и гласът, и усещането – и редуването на думите започва да сменя едни след други – в ритъм – образи, гласове, усещания – точно така, както го правят режисьорите на големия екран.

Да бъдеш добър поет не се научава – също така, както не се научава изобщо да бъдеш добър хипнотизатор. Точно както добрите хипнотизатори, и добрите поети просто се появяват, когато има нужда от тях – когато думите сякаш не стигат за новите преживявания и за нуждата от нови преживявания, и за копнежа от нови преживявания, които могат да ни отведат напред. И трябва да се намери начинът това да бъде изразено и оформено, и запазено в код, който може да бъде предаван нататък, разпостраняван, разчитан, превръщан в нови и нови вътрешни преживявания – неповторими човешки преживявания – неповторимо събуждане и съчетаване на образи, гласове и усещания от огромното ни вътрешно хранилище – това наше най-голямо богатство като хора.

Живеещите без поезия са бедни. Не защото не притежават богатството в себе си, а защото нямат моста към него. Без мост също може да се премине реката – може би. Това се случва случайно или с помощта на психотерапевт или с приятел, или при нова любов… понякога… бродове, които могат и да доведат до другия бряг… до далечния бряг… може би. И ако хипнотичният транс обикновено има по-приземена, по-делнична цел, единствената цел на поетичния транс е просто да ни отведе нататък…да бъде нашия мост към мястото, където сме себе си.

И когато това се случи, макар и веднъж, започва чудото. Чудото да откриеш, че твоят език събужда една нова планета. Чудото да откриеш сам тази планета. Чудото да заведеш някой друг в началото на нейните безкрайни хоризонти, където всеки може да се загуби и да намери себе си.

Чудесата нямат нужда от обяснение. Слушайте:

Иван Пейчев

Сенки на крила – Иван Пейчев

Христо Фотев

Морето – стихове от Христо Фотев.

Програмите - за слушане като аудиофайлове можете да свалите оттук - използвайте бутона Download

В масовата хипноза, с която е изпълнено всекидневието ни, болестите са нещо, което идва отвън – най-често неочаквано, непредвидимо, понякога съкрушаващо, без да можем да разберем защо ни е сполетяла тази беда. И ние чакаме отвън помощта, за да се борим с този външен смутител – или разрушител. Чакаме обикновено някой друг, овластен от обществото за това, да ни каже какво да правим, как да постъпваме. Готови сме доброволно да поемаме отрови, които биха повалили всеки здрав човек, само и само да разкараме от себе си болестта като нещо, което не ни принадлежи.

Здравият човек обаче не е просто този, в който болестта още не е проявила симптомите си по начин, който пречи на всекидневието, а този, който не носи болестта в себе си. Никоя болест не изчезва с поемането на лекарства, както и никоя болест не започва поради някоя от безкрайно многото външни причини, които обикновено се изброяват като причинители на заболяванията. Болестта има своя център и своето начало винаги дълбоко вътре в човека, в пространството около сърцето. И винаги е вик за помощ, когато нещата вътре в теб вече са толкова объркани, че не могат да се подредят от самосебе си.

Всеки човек притежава съвършенни механизми за поддържане на вътрешната си хармония – на онова естествено състояние, което би следвало да наричаме истинско здраве. Днешният свят обаче ни подтиква да нарушаваме работата на тези механизми, да им пречим, да ги смущаваме, да вървим срещу тях. И ако се правим, че не чуваме и не се интересуваме от сигналите, които тялото и мисленето ни изпращат всеки път, когато се отклоним от вярната за нас самите пътека, постепенно тези сигнали се усилват така, че да не можем да не ги чуем – възниква болестта.

И затова има само един-единствен начин за истинско изцеление – и той е да се опитаме да се върнем към себе си. Ако не е вече много късно, всичко вътре в нас ще отговори на това стремление. Вътрешният ни лечител, пренебрегван, недочуван, недолюбван чака да се обърнем към него – и ще направи всичко, което е по силите му, за да ни върне към живота без болести.

По някой път това означава да извадим от себе си неща, които дълго сме потискали. Да освободим мачканите си с годините души. Да престанем да стискаме зъби, докато водим съществувание, което не ни подобава по причини, които всъщност не заслужават сериозно внимание. Да отхвърлим всяка баластра, която ни бута към дъното. Всяко излишно напрежение.

По някой път това означава да променим коренно начина си на живот. Да променим посоката към тази, за която сме били родени – да излезем от коловоза на принудата и да намерим вярната пътека към себе си.

Промяната по някой път – след навика на всичките мъчителни години – е толкова основна, че има хора, които предпочитат смъртта пред свободния избор да посрещнат тази промяна. Успокоението, че всичко идва отвън е понякога по-лесно от това да поемеш отговорност за себе си. Да започнеш да живееш така, че да бъдеш човек, а не само благодатна среда за бацили, вируси и симптоми – и за химически експерименти, които се очаква да ги омаломощат. Днес медицината е развита до такава степен, че разполага с богати възможности да атакува така наречените причинители, но днешната медицина няма никакво понятие за причините, които у едни хора правят причинителите действени, а у други – не. Защото зад химическите процеси и описанията на симптомите медицината отдавна е забравила да вижда самия човек – не като поле за експерименти, а като единство и част от едно по-голямо единство и болестта – като сигурен знак за нарушаване на единството.

„Вътрешният лечител“ е серия от аудиопрограми с хипноза – или релаксация – или водена медитация (термините нямат значение)- за активиране на вътрешните лечебни сили на организма. АКО СЕ НАМИРАТЕ В СЪСТОЯНИЕ НА ЗАБОЛЯВАНЕ, НЕ ПРЕКЪСВАЙТЕ ПРЕДПИСАНИЯ КУРС НА ЛЕЧЕНИЕ, докато слушате програмите. Редовното им слушане обаче може да подпомогне лечебния процес. Също така те могат да бъдат полезни за хора, които в момента нямат още изявени болестни симптоми, но носят в себе си конфликти и напрежение, които в бъдеще биха се изявили в заболяване, ако бъдат пренебрегвани и занапред. Слушайте програмите рано сутрин или вечер преди заспиване, само със слушалки, когато около вас е напълно тихо и спокойно. Ако заспите по време на програмата също е добре – несъзнаваното продължава работата си – процесът на лечение продължава – и в състоянието на заспиване. За въпроси и коментари използвайте полето под публикацията.

Записът е направен в студио Л енд П Рекърдс София на 19 и 20 август 2009.
Музикален редактор: Марина Великова
Звукорежисьор: Лили Тончева
Времетраене 38 минути
Една програма на Любомир Розенщайн,© Радио ChangeWire 2009

Новата година е едно бяло обещание. Страниците на календара още не са запълнени и времето, което всъщност няма начало, край или посока, тепърва ще се вмества в клетките на разчертаните от нас дни. Годините са човешко изобретение и като такова, те трябва да ни служат. Призвани са не да събуждат у нас страх, че толкова бързо и напусто отминават; че отново трябва да откъснем поредния лист и да се разделим с едно парче от съществуванието си, което няма да се върне – призвани са не да подхранват в нас гущерите на отчаянието, а да ни хранят с надежда. Разделянето на времето по листове и графи, наименуването на времето е само поетична метафора и от нас зависи къде ще я вградим – дали в песен за носталгията или в песен за очакването докато сме на пътя…

Морето не е бетонираното крайбрежие, обезобразените плажни ивици, нашият пореден грозен опит да се откъснем от своята планета като я унижим и унищожим. Морето остава отвъд бетона и продължава да съществува отвъд бетона и там, далеч, дълбоко от нашия повърхностен крайбрежен свят, пази вече милиони години сърцевината на живота.

Там, където поне понякога трябва да се връщаме, за да не се загубим окончателно. Тази 30-минутна медитация започва със звука на вълните, които ни водят към мъдрите дълбини на океана, наричан от древните и майка, и люлка.

И сега можеш да се потопиш в синьото сияние на водата. И да се носиш по нея толкова, колкото ти е приятно и хубаво. Защото сега си извън пътеката на времето. В едно друго светлинно измерение, където звуците на тихите вълни оповестяват усещането за пълна и несмутима свобода,което изгрява, и изгрява, и разширява вътрешните хоризонти до необятния хоризонт на космоса. И сега можеш да се
оставиш на вълните и на дълбоката сигурност на техните течения, които ще напишат верния ти път безшумно, без никакви съмнения, и ще те пренесат като пътник, който има цел и непременно ще стигне до нея, каквото и да се случи – днес, утре, вдругиден – междувременно, все напред, все напред.

Учените документират последния век онова, което е било известно на хората от хилядолетия: на границата между бодърстването и съня съзнанието ни се намира в особено състояние: мозъчните вълни се забавят, достъпът до функциите на лявото и дясното полукълбо се хармонизира и това разтваря вратите към интуицията, несъзнаваното, творчеството;към вътрешните ресурси, обикновено трудно достижими в будния живот.

Територията на границата между деня и съня дълго време e била запазено място за шаманите, магьосниците, мъдреците и гениите. Първите приложения на хипнозата в медицината опитват да демистифицират транса, следват измерванията на алфа и тета-вълните, днес изследователите на човешкия мозък знаят безспорно неизмеримо повече в сравнение с техните предшественици. Науката може да регистрира отделни механизми от мозъчната дейност, но дори научните хипотези са все още далеч от обяснението на сложната, фина и по природа хармонична система, която определя целия ни живот на хора – нашия мозък.

В същото време първите научни разкрития окуражават в последните десетилетия експериментатори, които търсят полезните им практически приложения. Българинът д-р Георги Лозанов използва състоянието алфа и разработвa методика за обучение без усилие в това типично с липсата на усилие състояние. Хосе Силва става световноизвестен с опитите си да използва състоянията на границата между будността и заспиването – не в научна лаборатория, а във всекидневна, домашна обстановка – за постигане на полезни за отделния човек цели. Методът Силва е начин да се направлява съзнанието в неговата игра на границата. Появиха се цели системи, които твърдят, че предизвикват необходимите мозъчни вълни и стимулират синхронизацията между лявото и дясното полукълбо като стимулират мозъка с различни звуци и шумове.

Ние сме (надявам се) още далеч от времето, в което сте можем да контролираме изцяло мозъка с натискане на копче. Но днес можем да потърсим за себе си как да използваме неговите различни вълни и състояния, за да се приближим към мечтите си и да програмираме, в играта на границата, тяхното сбъдване утре.

Слушайте тази програма само преди заспиване с качествени стереослушалки. Ако сънят ви унесе преди края на записа, не се притеснявайте. Преминаването от едно към друго състояние не става изведнъж: съществува достатъчно пространство за игра, независимо дали ни се струва, че сме напълно будни или напълно заспали….

Времетраене: около 35 минути.

Може би най-честият проблем, с който хората търсят психотерапия, е този за промяната, за избора, за вземането на решение. Мнозина са готови да се превърнат в пациенти, защото възприемат промяната като товар, който искат, а не могат да поемат върху плещите си. И това да не искаш да мъкнеш като хамалин е напълно нормална и разбираема човешка реакция. Не бих нарекъл болен, нуждаещ се от лечение, някой, който само иска да му е леко… Несполучлива и пораждаща фрустрация е не самата промяна, а метафората, която я прави да ни тежи като товар и ни принуждава изведнъж да поемем товар… прегърбени…

В същото време с подготовката и идването на пролетта природата, в която всичко се променя непрекъснато и с лекота ни дава други, по-полезни, „терапевтични“ примери…

Времетраене: 26 минути.