Поезията като всяка хипноза е заразна. Уж това са все същите думи, които използваме всеки ден, а подредени по този начин, те изведнъж ни отнасят някъде много далеч от всекидневието… Някъде много навътре… Много дълбоко…
И може да не е в преживяване, същото като онова, което е накарало поета да подреди думите си – защото всяко човешко преживяване е неповторимо – но със сигурност е дълбоко в преживяване, което инак сега не би се случило. И тази възможност – да надзърнеш отвъд границите на всекидневните си мисловни модели, отвъд мозъчните си навици, отвъд рутината на ставащото и повтарящото се автоматично в теб – прави поезията примамваща и хипнотична.
Поезията е авантюра за избраници. Тя изисква най-напред свободата да можеш да й се отдадеш. Дори в късите минути на едно стихотворение – да се оставиш да бъдеш воден вместо да се опитваш да мислиш и анализираш. И още – свободата на потока между думите и емоциите, директното предаване на звученето на думите – не просто на повърхностния смисъл на думите – на несъзнаваното: там, където заедно с всяка дума се пазят и чакат да бъдат извикани и образът, и гласът, и усещането – и редуването на думите започва да сменя едни след други – в ритъм – образи, гласове, усещания – точно така, както го правят режисьорите на големия екран.
Да бъдеш добър поет не се научава – също така, както не се научава изобщо да бъдеш добър хипнотизатор. Точно както добрите хипнотизатори, и добрите поети просто се появяват, когато има нужда от тях – когато думите сякаш не стигат за новите преживявания и за нуждата от нови преживявания, и за копнежа от нови преживявания, които могат да ни отведат напред. И трябва да се намери начинът това да бъде изразено и оформено, и запазено в код, който може да бъде предаван нататък, разпостраняван, разчитан, превръщан в нови и нови вътрешни преживявания – неповторими човешки преживявания – неповторимо събуждане и съчетаване на образи, гласове и усещания от огромното ни вътрешно хранилище – това наше най-голямо богатство като хора.
Живеещите без поезия са бедни. Не защото не притежават богатството в себе си, а защото нямат моста към него. Без мост също може да се премине реката – може би. Това се случва случайно или с помощта на психотерапевт или с приятел, или при нова любов… понякога… бродове, които могат и да доведат до другия бряг… до далечния бряг… може би. И ако хипнотичният транс обикновено има по-приземена, по-делнична цел, единствената цел на поетичния транс е просто да ни отведе нататък…да бъде нашия мост към мястото, където сме себе си.
И когато това се случи, макар и веднъж, започва чудото. Чудото да откриеш, че твоят език събужда една нова планета. Чудото да откриеш сам тази планета. Чудото да заведеш някой друг в началото на нейните безкрайни хоризонти, където всеки може да се загуби и да намери себе си.
Чудесата нямат нужда от обяснение. Слушайте:
Иван Пейчев
Сенки на крила – Иван Пейчев
Христо Фотев
Морето – стихове от Христо Фотев.
Програмите - за слушане като аудиофайлове можете да свалите оттук - използвайте бутона Download
