“Ден след ден, докато търсех дървото преди началото на делника, започвах да разбирам, че тази вековна липа се превръща за мен в нещо много повече от красива корона и интересен силует, фотографски обект. Тя ставаше моя мост, средство за общуване с дълбините на земята, където са и нашите корени, и с безкрайния простор на небето, към който, и без да си даваме сметка, всъщност така се стремим… В тишината на изгревите това вековно дърво започваше да ми говори… По-точно – аз започвах да се уча, да свиквам да разкодирам, да разбирам неговите послания. И постепенно осъзнавах, че то е Някой, с когото мога да помълча. Някой, който винаги е там за мен и има на разположение цялото време на вечността. Някой, на когото мога да се опра. Някой, при когото мога да отида без колебание в трудни и неспокойни моменти за да получа утешение, умиротворение – и да се върна към себе си.
Дървото беше мост към вечноста; мост, по който да премина във всеки момент, в който съм се загубил – за да вляза във връзка със силата на корена – и на неизкоренимия, неукротимия, неуморимия стремеж към висините. Да намеря пътя обратно към енергийното пространство, където принадлежим като човешки същества – в непостоянното равновесие и непрестанното движение на границата между земята и небето.
Несмутимото спокойствие, с което дървото посрещаше всяко изпитание на времето – на бурите и сезоните – дори когато губеше от най-здравите си клони от короната, също ме учеше… Наблюдавах и разбирах колко по-слаби оставаме ние, хората, в сравнение с едно такова дърво – дори и да го отсечем – и колко страхливи сме, когато се опитваме да превърнем живота си във вечно заобикаляне на изпитанията или в бягство от мястото си… Всяко докосване до кората на дървото ме изпълваше със силата на тази невъзмутимост и упоритост и усещах, че в безкрайната хармония на мирозданието дървото, година след година, утро след утро, посреща слънцето и слънцето очаква дървото да го посрещне. И тъкмо тази простичка картина е вечността – всичко е там, където трябва да бъде, точно на своето място…”
Любомир Розенщайн
Планетата на щастието
